• darkblurbg
  • darkblurbg
  • darkblurbg

Същността на укеми

Gerge Koliopoulos - Uke Vladimir SerbezovВ изкуството айкидо укеми – способността да поставиш началото на движение с партньор и да приемеш техниката, която следва от него, е половината от практиката. Тя е също толкова важна, колкото и умението да изпълниш самата техника. Но както съществуват различни стилови интерпретации на техническата страна на изкуството, така има и различни начини, по които тези стилове преподават укеми.

Без да се впускаме в дискусии по отношение на отделните стилове, практикуването на техниките (уадза) може да бъде разделено на два метода. Статичното изпълнение е предназначено да обучи практикуващия да извлича енергия от земята нагоре чрез своята структура и да я насочва към центъра на партньора. Това е вид айки тренировка, при която уке (този, който инициира атаката) и наге (този, който изпълнява техниката) участват в мнима битка. В тази битка уке осъществява атака под формата на захват с цялата си сила, а наге трябва без никакъв сблъсък да присъедини към тази сила своята собствена и да изпълни хвърляне или ключ. Наге умишлено не се изплъзва от атаката и не я избягва. Той иска атаката да е мощна, защото има полза от това, тя да се изпълнява по този начин. Така че той умишлено позволява на уке да оптимизира своята сила и след това се упражнява да се отпусне и да се слее със силата на партньора, да я пренасочи и да изпълни желаната техника.

При статичната практика уке трябва да „се съпротивлява” на техниката на наге само дотолкова, доколкото изпълнява захвата с цялата си сила. Той не трябва да се опитва да променя техниката или да пренасочва енергията си така, че да противостои на движението на наге. Уке просто трябва да изпълни захвата толкова силно, колкото може, и да предостави на партньора си силна, насочена енергия. В случай че партньорът не е овладял достатъчно техниката, може да се стигне дотам, че уке на практика спира техниката. Ако това се случи, наге трябва да подходи с благодарност, защото партньорът му е поднесъл като подарък силна енергия, която в крайна сметка ще му помогне да развие по-добра техника. Тъй като партньорите се редуват в ролите на уке и наге, е много важно в това духовно състезание да не се намесва егото и единият да не се опитва да надделее над другия. Тук не става въпрос за победа и загуба, а за предоставяне на най-добрата атака, за да помогнем на партньора ни да стане по-добър. След това той на свой ред трябва да ни отвърне с най-добрата атака, на която е способен. Всичко това се случва с разбирането, че, тъй като айкидо е изкуство, в което по-голямата част от практиката се осъществява с партньор, нашето развитие може да се осъществи само чрез развитието на нашите партньори.

Emil Koprivshtitza 2010Независимо че статичната практика обикновено се изпълнява с цялата сила, тя трябва да бъде съобразена с нивото на партньора. Един начинаещ може да прилага много малко сила при статичната практика, докато се старае да запомни движенията на някоя нова техника. В такъв случай няма да е правилно някой старши ученик да държи толкова силно, че начинаещият да не може да изпълни техниката (поне не повече от един-два пъти). Партньорът трябва да съобрази своята атака така, че тя да е предизвикателство в зависимост от нивото на наге. Наге би трябвало да поработи, за да изпълни успешно техниката, но трябва да му бъде позволено да успее. Единственото нещо, което партньорът ви научава, когато постоянно му спирате техниката, е, че вие сте по-напреднал от него. Това няма да подобри неговата техника. Такова отношение към по-начинаещ ученик не е проява на голяма сила на техниката, а е проява на силата на голямо его.

Тъй като статичната практика е предназначена за развиване на силата на техниката, уке трябва да я използва, за да става физически по-силен. Много е важно установяването на добра връзка с центъра на партньора. Уке „приема техниката”, като поема колкото се може повече от нейното напрежение в своята структура. Това може и да включва физическа болка, но болката е страничен ефект, а не е крайната цел на техниката. Ако по време на практиката се подхожда с отговорност, тя би трябвало да прави уке по-силен и все по-способен да се справя с енергията на наге.

Друго преимущество на статичната практика е, че тя позволява на наге да се вгледа внимателно във всеки детайл от своята техника. Тъй като уке го атакува с много сила, той веднага ще разбере, ако са налице някакви несъвършенства в разбирането му за техниката. Дори и най-малкото напрежение в него ще проличи ясно. Наге ще почувства, кои са слабите места в неговата техника, моментите, в които уке започва да се чувства по-силен. Понеже статичната техника се изпълнява по-бавно, отколкото техниката „в движение”, за наге е възможно да анализира в най-големи подробности ефективните и неефективни  аспекти на техниката си, нещо, което не е възможно и дори не е желателно при динамичното изпълнение, което е много повече свързано с интуитивното учене, основано на „чувстването” на множество трудно уловими фактори. Поради тези причини статичната практика е от съществено значение за начинаещите, които изучават кихон уадза (основните техники) на изкуството.

Практиката „в движение” въвежда още няколко фактора в отношението между уке и наге. Дистанцията (ма ай) и таймингът (де ай) не участват при статичното Sugavara Senseiизпълнение, но са съществени и взаимосвързани елементи на динамичната практика. Динамичната практика може да бъде изпълнявана бавно, позволявайки на ученика да осмисли онова, което прави, докато усвоява съответното двигателно умение, или на пълна скорост, като в този случай целта е да се постигне скоростта, която един умел атакуващ би приложил при нападение.  

За уке дистанцията и таймингът са съществени елементи. Една атака, която е започнала твърде рано (или пък твърде отдалече) няма да достигне наге или ще бъде лесно отклонена. Закъснялата атака (или атаката от прекалено близко разстояние) оставя уке уязвим за контраатака. Задължително е уке и наге да внимават за този аспект на тренировката, тъй като той е централен за разбирането на всички бойни взаимодействия. Без добро разбиране за дистанцията и тайминга, движенията, които се практикуват, остават без основа в реалността. Поради това е важно наге да принуждава уке да атакува правилно. Ако уке се опита да се приближи твърде много до наге, преди да е изпълнил атаката си, наге трябва да му покаже слабото му място (суки), като му нанесе удар (атеми), а не просто да стои и да изчаква атаката. Това се получава много често при работата с меч, където уке вдига меча си за атака, докато започва да се движи напред. Това е основна грешка и наге трябва да му покаже неговото суки, като повдигне върха на меча си и остави уке да се удари в него. Ако уке се опитва да атакува от нереалистично голяма дистанция, наге не трябва да помръдва от началната си позиция и така да покаже на уке, че атаката не го достига.

Този аспект на укеми често се пренебрегва или омаловажава в много доджо. Много инструктори по айкидо се концентрират главно върху способността на уке да се движи и да пада и пренебрегват неговите умения да нанесе силна, фокусирана и бърза атака, която да може да достигне и партньор, който „не сътрудничи”. Поради това се появява една група ученици, които могат добре да изпълняват техники при ниска скорост и интензивност в съответствие с атаките, които се практикуват в тяхното доджо, но са неспособни да запазят излъчването на тяхната енергия навън, когато биват атакувани по начин, който в друго изкуство би се считал за нормален.  

Половината от ролята на уке е способността да бъде изпълнена именно такава качествена атака, която да е предизвикателство за наге и да го принуждава постоянно да подобрява нивото на своята техника. Не е възможно да се достигнат най-високите нива на умение, без да има опитни укета, с които да се тренира. Уке трябва да има силна решителност чрез захват или удар да вземе центъра на наге. Във връзка с това има няколко фактора, които обикновено не се разбират добре.  

Отдаденост: Уке трябва да е твърдо решен да атакува, но без да преиграва. Той трябва да даде всичко от себе си, за да изпълни най-силната и бърза атака, без да изгуби собствения си център и сам да се изведе от равновесие. В това отношение задачата му е същата като на наге. Той се стреми да се движи, като през цялото време остава в равновесие. Ако бъде изведен, той трябва да се постарае да поправи това и да си върне равновесието. Някои учители по айкидо окуражават учениците да изпълняват пресилени атаки. Това може и да улеснява изпълнението на техниката, но е вреден метод на обучение, тъй като подготвя наге да се справя само с некомпетентни атаки и разделя функциите на уке и наге в две различни роли, почиващи на различни предпоставки. Това не би трябвало да е така. Единствената разлика между уке и наге би трябвало да е в това, кой е поставил началото на взаимодействието. Всички атаки трябва да са възможно най-балансирани (това е много важно за изпълнението на мощна атака).

Насоченост: Освен в случаите, когато по някаква причина се тренира бавно, уке винаги трябва да има намерение да удари партньора (или чрез захват да вземе неговия център). Ако наге се премести, уке трябва да проследи неговото движение, ако може. Много е важно уке да НЕ прави това, което може да бъде наречено „правене на моментна снимка” – да си представи мислена снимка на целта и да я атакува, независимо от действията на наге, след като атаката е започнала. „Влизането” в айкидо до голяма степен се отнася до водене на съзнанието на атакуващия, като го караме да вижда онова, което искаме да види и да не вижда онова, което искаме да пропусне. Това не може да бъде постигнато, ако между партньорите няма пряка връзка. Атакуването на пространство, което вече е освободено, унищожава всяка жива връзка между партньорите и представлява „разрив” между тях, нещо, което айкидо на всяка цена се стреми да избегне. Природата на „влизането” е невъзможно да бъде разбрана, без идеята, че партньорът дава всичко от себе си, за да атакува центъра. Да го обучаваме да не реагира на движение, което е способен да види, е абсолютно нечестно и води до изграждане на уке, което е безполезно като партньор за тренировка.   

Намерение: Айкидо може и основно да е духовна практика, но ние проверяваме резултатите от нашето обучение чрез боен контекст. Ако се тренира нечестно от бойна гледна точка, става невъзможно да установим, какво разбираме и какво – не. Така че върху уке лежи задължението да изпълни всеки елемент от своята роля по най-добрия възможен начин. Шоменучи е удар върху предната страна на главата. Работата на уке, когато изпълнява тази атака, е да удари партньора си по главата, ако може. Именно силата на неговото намерение е тази, която позволява отношението между уке и наге да се развие като отношение на айки, а не просто като механика. Това „намерение” е неделима част от айки, което превръща айкидо в изкуството, което е.     

Другата половина от ролята на уке е способността да се „приеме” техниката, която се поражда от взаимодействието между уке и наге. В тази област също има широки интерпретации. Именно в ролята на уке можем да почувстваме айкидо като „подвижна медитация”. Уке трябва да е напълно отдаден на своята роля като атакуващ и все пак да има способността да се откаже от атаката в мига, в който тя бъде контрирана от техниката на наге. Ако наге свърши добре своята работа, не би трябвало да има промеждутък между момента, в който се посреща атаката и този, в който се изпълнява техниката. Всичко става с едно плавно движение. На японски то се нарича кацу хаяби и може да бъде преведено като „незабавна победа”. Това означава, че наге взима центъра на уке в мига, в който двамата се срещнат. Ако наге действително практикува на такова ниво, уке трябва да може да реагира моментално на всяка промяна в обмена на енергия между него и наге.

Това не означава, че уке просто трябва да падне заради наге. Както вече споменахме, уке трябва да атакува, колкото може, по-балансирано и да се старае да поправи всяко появило се неравновесие, ако това е възможно. Но той не трябва да е ограничен в някаква определена позиция или линия в пространството. Най-важната му задача е да запази чувството си за „центрираност”. Част от обучението на уке се състои в придобиване на разбирането, че „центърът” е подвижен, независим от конкретно място или посока. Уке трябва да запази усещането за своя център, дори и когато се намира във въздуха, обърнат е с главата надолу или се претъркаля напред или назад.   

В бойния контекст укеми е функция на защитата. В по-старите стилове на джуджуцу, в които идеята за унищожаването на противника е била съществена част от изкуството, използваните техники са били или поразяващи атеми, или ключове, предназначени за изваждане от строя на крайника, на който се прилагат. Във връзка с това укеми е жизненоважно умение, чиято цел е била избягване от съответната техника, преди тя да бъде изпълнена докрай. Макар че някои школи обучават учениците си напълно да „приемат енергията” на техниката, преди да последват или да паднат, от бойна гледна точка това е малко късен момент за защитно укеми. Ако в айкидо ние тренираме по този начин, това е само защото техниките, които правим, са създадени така, че да не нараняват сериозно партньора. Така за ученика е възможно да изпълни своето укеми доста късно и наистина да почувства енергията на техниката по начин, който би бил немислим в една бойна ситуация. По време на битка, ако някой „приеме техниката”, той вече е изгубил. Много е важно да се разбере, че съществуват различни подходи към укеми, когато тренираме, така че да можем да направим подходящ избор за себе си в съответствие с конкретните ни цели.   

Укеми много прилича на карането на сърф. Докато приемаме енергията на техниката, ние се движим заедно с нея, без никакво съпротивление. Точно както и при сърфа, ако не се съпротивляваме на енергията, можем да имаме доста голяма свобода на движение в рамките на по-голямото движение на вълната (техниката), но в мига, в който нарушим синхрона с вълната (техниката), биваме победени от нейната съкрушителна сила. Ако успеем да се движим точно на ръба на енергията на техниката, стигаме до момент, в който за противника е много трудно да приложи ключ или да ни хвърли по-силно, отколкото ние бихме искали да паднем. Тайната се крие в това, никога да не се опитваме да спрем вълната. Атакуващият трябва да е способен в един миг да изостави атаката и да изпълни падане, което да освободи ставата му или да го изведе извън обсега на атеми, което не би могъл да контрира. Понякога укеми се състои в това, така да контролираме падането си, че никой да не може да ни хвърли по начин, който да ни нарани (например на глава или на рамо). Това не означава, че уке сътрудничи на наге. Той язди вълната, което е различно. Истински доброто уке може да се движи по такъв начин, че да контролира наге, без наге дори да го съзнава. Когато наге пристъпи към хвърлянето, той изведнъж осъзнава, че вече лети през татамито, без да разбира, как се е случило това.

Mori SenseiАко уке атакува балансирано и искрено, той не пада, освен ако наге не вземе неговия център (кудзуши). Всеки опит за изпълнение на техника без кудзуши води до суки, или слабо място, и в същата секунда ролите на уке и наге се разменят, тъй като уке се възползва от слабия момент, за да изпълни каеши уадза, или насрещна техника. Сега уке се е превърнал в наге и наге приема техниката като уке.  Уке също не трябва да се съпротивлява на наге. Ако уке противостои на енергията на наге, той излиза от синхрон с него. Ако наге е опитен, в мига, в който уке започне да противостои на техниката, той ще разкрие ново суки и ще се появи нова техника, която да запълни това суки.

Ясно е, че ние не тренираме така през цялото време. Неподходящо е да се тренира по този начин, докато учениците все още се опитват да научат основите на техниката. Ние използваме изкуствените обозначения на уке и наге като учебно средство. Това ни позволява с цел улесняване на обучението да създаваме различия, които в действителност не съществуват. Това е форма на будисткото „упая” или „изкусни средства”. Идеята е, че за целите на обучението ние създаваме разграничение, което в действителност не съществува. В бойния контекст няма такава реалност. Никой не влиза в битка, мислейки си, че е уке. Освен в началния етап на обучението по айкидо, не би следвало да се мисли за уке като за този, който пада. Това кара уке да атакува с очакването, че атаката няма да успее и с предварителната нагласа за падане или подчиняване на техниката на наге. Именно очакването е това, с което укеми НЕ трябва да се свързва. Цялото взаимодействие между двамата партньори в айкидо се развива в настоящето, не в миналото (да се придържаме към атаката, която не е проработила), нито в бъдещето (да падаме, преди наге да е изпълнил хвърлянето). Това е, което прави айкидо практиката форма на медитация.

Така че, когато уке атакува, той „просто атакува”. Той има 100% намерението да порази партньора. В мига, в който наге започне да отговаря на атаката, уке трябва да се приспособи към промените в тайминга и дистанцията и новата позиция, създадена от движението на наге, и да изостави атаката, която е съществувала само като една идея в миналото. Наге прави същото нещо. И двамата позволяват на техниката да се роди на основата на тяхното общо взаимодействие. Наге не избира предварително точно определена техника, по-скоро той позволява на подходящата техника да се роди сама от движението между двамата партньори. Ако той пропусне тази техника, уке незабавно трябва да изпълни някоя от неговите техники, защото тя се е родила за него поради грешката на наге.

Ако търсим, къде айкидо започва да се превръща в нещо като мистична практика, то е точно тук. Ако уке непрекъснато се приспособява към енергията на наге, а наге – към тази на уке, кой тогава контролира взаимодействието? Това е основният коан на айкидо. От определено ниво на практикуване нататък всичко започва да се свежда до разрешаването на този коан. Но неговата същност може да бъде разкрита само чрез дълбоко разбиране на бойното приложение на принципите, залегнали в отношението между уке и наге. Без такова разбиране движението в айкидо е наистина само танц, който не може да разкрие тези тайни на никого.

Превод: Весела Кирова