• darkblurbg

Светлина върху джу уадза и рандори, част от практиката по айкидо

Когато човек започне да играе айкидо, той няма представа от нищо или поне така си мисли. Готов е да повярва на всичко, което му кажат и да следва своя сенсей. Има и друг тип ученици на които всичко им е ясно и каквото и да им обясняваш, те пак си правят своето. Постепенно и едните и другите набират опит и практика, и започват да мислят, че разбират какво е айкидо.

Всичко е добре докато не отидат на семинар, където някой сенсей им обърка понятията, като покаже техниката и те тичат и питат: “Онзи сенсей прави техниката по-различно. Защо?”. На което аз ги питам: “Ти пита ли го защо я показва така?”, а те казват: Не! Тогава как бих могъл аз да обясня защо някой прави техниката по определен начин. Вероятно защото така мисли, че е правилно. Морихей Уешиба не е оставил точна последователност, как се прави една техника. Той е експериментирал и усъвършенствал непрекъснато своята техника съобразно с духовното и техническото си развитие.
Ако погледнете имената на техниките в айкидо, дори те не говорят много за самите техники.

“Коте гаеши” – завъртане на китката. Никъде не се казва под какъв ъгъл, в кой момент и накъде трябва да се завърти китката. Същото е и за кайтен наге – въртеливо /ротационно хвърляне/. Аз знам поне няколко ъгъла под които може да бъде завъртяно уке, преди да се изпълни финалното хвърляне при кайтен наге. Кой от тях е правилният? Или всичките са правилни?

Когато човек започне да напредва в айкидо, той мисли, че е изградил ясна подредба за техниките и същността на айкидо. Точно в този момент, той започва да се “успива” и …. хоп един семинар с някой майстор му обърква подредената представа за света на айкидо. Какво му остава на горкия айкидист? Да каже този майстор не ми харесва и да продължи да държи на своето. Да поразмисли над видяното и може би да открие нови идеи за своето развитие или да отиде при своя сенсей и да зададе поредния въпрос: “Защо този каза така и така?”

Мисля, че айкидо в България трябва да излезе от “детските” си години и да навлезе в нов по-зрял етап, където учителите по айкидо заедно със своите ученици да атакуват нови, непознати територии в айкидо. Да не се задоволяват само с обяснението на един сенсей, а да търсят и да мислят повече. Това може да се окаже проверка дали начинът по който мислят е правилен, дали наистина трябва да се обръщат към тях с обръщението “сенсей”. От това ще имат полза всички които практикуват айкидо.

Та на въпроса за джу уадза и рандори. Бих искал да уточня, че е по-правилно да се казва “уадза” вместо “вадза”, защото в японския език няма “в”. До нас терминът е достигнал от английски преведен неправилно. В най-общ превод джу уадза означава гъвкава техника. Колко гъвкава обаче не се споменава. Техниките в айкидо най-общо се разделят на наге уадза /техники при които се използва хвърляне/ и катаме уадза /техники на заключване на някоя от ставите на ръката на уке/.

Съществуват и много други “уадза” в айкидо: наге катаме уадза – хвърлящи техники завършени с ключ /пример за такава техника е коте гаеши/, осае уадза – техники на обездвижване, ойо уадза – приложни техники /което в България се разбира много странно – че трябва да е по-приложна (тоест да я прилагаш на улицата), като че другите не са/. Хенка уадза – варианти на техниката /различна техника от кихон уадза/, каеши уадза – контра техники /наге прави да речем икьо, но допуска слаб момент и уке овладява ситуацията и изпълнява коте гаеши/ и вероятно има още други уадза. Всички те са направени за да може ученикът по айкидо да се запознае с тях и ги изучи, така че да се справя с всяка ситуация.

Първоначално се започва с изучаването на основните техники, по-късно в тренировките се включват и други техники и упражнения за да се повишат уменията на практикуващите. Идеалният случай е да направим техниката от първия път, но не винаги става. Добрият айкидист трябва да наложи контрол над ситуацията още в първия момент на контакт със своя партньор.

За да подобри подготовката на своите “напреднали”ученици, добрият сенсей може да използва всякакви упражнения. Ще дам няколко примера: След като ученикът се е упражнявал достатъчно върху техниката иккьо или коте гаеши, например, е време да провери докъде е стигнал. В стандартните тренировки, ученикът упражнява една техника с едно уке, а следващата е по-добре да работи с друго, което не винаги се прави, защото някои от учениците обичат да си играят с едни и същи партньори. На помощ може да дойде упражняването на техниката в група от няколко човека, където този който изпълнява техниката трябва последователно да я направи на всички в групата. Ако се работи искрено и сериозно се постига добро темпо, защото не се изчаква уке да стане и да заеме позиция – чакат още няколко уке. След като наге е направил икьо в група от 4-5 души, може да се пристъпи към следното упражнение. На първото уке се изпълнява иккьо, на второто коте гаеши, на третото иккьо и на четвъртото пак коте гаеши. Трябва да се спазва правилната последователност, което значи, че наге контролира процеса и изпълнява желаната от него техника.

Това джу уадза ли е? В последствие могат да се моделират различни ситуации при които се определя само атаката, която изпълнява уке или само техниката, която трябва да изпълни наге. Може да се варира в броя на уке – от едно до примерно десет. В едно от упражненията за І-дан в изпитна програма по която работим, което носи краткото наименование “90 секунди” – почти като във филма “Да изчезнеш за 60 секунди”, наге е в суари уадза /на колене/ и е атакуван от 20 или 30 души в колона, като разстоянието между тях трябва да бъде около една крачка. Наге трябва да се движи в продължение на 90 секунди, засечени с хронометър в суари уадза, като почти на всяка секунда хвърля по едно уке.

При това упражнение се проверява стабилността и подвижността на наге на колене, като в същото време се съблюдава и изпълнението на техниките. Обикновено техниката е кокю наге, но тя трябва да бъде изпълнена перфектно, защото ако се забави само секунда или се опита да хвърли уке със сила, ще го връхлети следващото уке. Може да се даде свобода на наге да изпълнява всички техники, които знае, като се набляга предимно на наге техники /ключове не се практикуват, защото изискват време за задържане, в което другите уке трябва да стоят и да не атакуват/.

Целта на тези упражнения е след като ученикът е достигнал определено ниво на познания, да може да изпълнява в облекчени условия повече техники без да прекъсва своето движение, което показва свобода на движение и мислене. Разбира се това са само упражнения, чрез които се цели да се подобрят възможностите на учениците. Съществуват и упражнения като рандори, чиято цел е ситуацията да бъде по-близко до реалността.

Въпреки, че никой не може да каже каква може да бъде реалността в тренировките може да се симулират все по-трудни ситуации. Ще ви дам за пример едно определение на рандори, което срещнах в книгата “Принципите на рандори”: “Рандори в японското бойно изкуство айкидо означава да бъдеш на правилното място с подходящата техника, в точното време с подходящото ниво на контрол.”

Когато преди години започнаха да ни обясняват рандори, като част от изпита за І-ви дан /обикновено се включва в изпитите за майсторските степени – дан/, ни обясняваха, че четирима души те нападат с всякакви атаки /това може да бъдат захвати, удари с ръце и с крака/ ти трябва да се справиш с тях. Доста просто и кратко обяснение, но за онези времена вършеше работа. Разбира се техниките не се изпълняват на 100 %, което дава възможност на уке след като е бил хвърлен да стане и атакува отново и отново. Обикновено уке са между 4 и 6 в зависимост от изпита, което значи, че за 20 - 30 секунди докато трае упражнението, наге трябва да направи поне 50 хвърляния.

Хората, които са наблюдавали подобно упражнение по време на демонстрации или изпит се разделят на две. Или са много впечатлени, или приемат, че това е нереално и уке падат сами. Много често се чудят защо след изпълнението на някоя техника уке не лежи долу счупен, ами става и атакува отново. “Сигурно е измислено или нагласено” си казват те и пропускат да видят идеята на това упражнение. Ако обаче прочетат определението за рандори по-горе вероятно ще имат нов поглед върху нещата.

Една от най-често използваните техники в рандори е ирими в неговия най-директен вариант. Ако тази техника се направи добре, уке няма да може да стане, но хората които се упражняват знаят, че в следващия момент, те ще бъдат на неговото място. Да удариш някого е доста лесно и показва страх, който не е овладян. Целта на айкидо е да подчиним нашите агресивни инстинкти, да се научим да ги контролираме. Това може да отвори нови хоризонти пред нашата айкидо-практика. Най-лесно би било да използваме само ирими по време на рандори, но това означава ли, че сме овладели упражнението напълно?

Когато се изучава тактиката в рандори се споменава, че чрез ирими се отваря пространство пред теб, когато такова липсва. Другата възможност е тенкан. При нея наге може да създаде пространство за действие около себе си. Изкуството се крие да успеем да открием правилната последователност от ирими и тенкан във всяка ситуация. Същото е и в живота по време на нашата ежедневна работа, където не можем да правим ирими и тенкан както в залата, но ние непрекъснато говорим с хора, караме коли, взимаме важни за нас или за другите решения. Дали успяваме винаги да намерим правилната последователност?

Съществува и друг вид упражнения при които те атакуват няколко уке, а наге трябва да се движи без да направи нито едно ирими, нито една техника, като непрекъснато контролира и направлява атаките на уке, без да бъде засегнат от нито един удар. Ако се справи с това положение в продължение на една или две минути, вероятно е овладял пространството и времето, като не позволява на никого да осъществи своите агресивни намерения. А какво ще кажете за джу уадза или рандори с боккен или джо? Защо не!

Автор: Красимир Цветанов