• darkblurbg

Медитация в медитация

(Перфектната позиция в Айкидо)

Зимна сутрин. Зад прозореца надничаха ледени шушулки, украсени с малки, бели кристалчета от скреж – същите тези кристалчета, които посребряваха дърветата и ги караха да блестят, когато между облаците успяваше да пробие за малко някой слънчев лъч. Мъглата беше гъста и лепкава, придаваше някакъв мистицизъм на пейзажа. В стаята, от един ъгъл се издигаше тънък и строен стълб дим, от тлеещи аромати на сандалово дърво. Димът правеше грациозни движения по пътя си нагоре и отразяваше хармонично невидимите траектории на дъха ми. Това „огледало” на движението е способност само на истинско уке.

Нещо в ъгъла на стаята ме смущаваше, караше ме да обходя с поглед пространството. Две свещи хвърляха мека и бледа светлина в ъгъла на стаята. Едната беше кръгла като небето, а другата – квадратна като земята. Тези свещи, които бяха отдали половината си енергия на пламъка, бяха там, за да ми напомнят, че в пространството на кръглото небе винаги може да се впише квадратната земя и да остане място, което да се запълни от постоянния стремеж на земния човек към извисяване и просветление.  Не свещите привличаха вниманието ми. Не и спокойният им и уседнал пламък.

 Преместих погледа си нататък. В миниатюрната ми градина стояха пет камъка, около които, в ситния бял пясък, бяха очертани концентрични вълни. Петте камъка бяха спокойни като монаси в дълбока медитация. Една песъчинка се беше отделила от бялото езеро с концентричните вълни. Тя контрастираше над тъмния цвят на лакираната дървена рамка на градината и ме канеше да седна и чрез медитация да събера съзнанието си от всички места, на които се беше разпиляло.

Реших да се концентрирам върху правилната позиция във всеки момент от изпълнението на една техника. Започнах мислено да следя дъха си и да броя вдишванията и издишванията си. Постепенно съзнанието ми се изчисти като повърхността на езеро без вълни и вече ясно възприемах пейзажа на мисълта си. Тогава поставих темата на медитацията: „В каква позиция съм когато не съм в позиция?”. Този въпрос стоеше неподвижно в съзнанието ми като божествен олтар насред спокойно езеро. Можех внимателно да изследвам всички аспекти на проблема, да го разглеждам от всички страни. Времето беше спряло. Това означаваше, че мога да разгледам произволна техника от Айкидо със скорост по мой избор.

Започнах от самото начало – иккьо. Разтроих себе си, за да видя техниката отстрани: част от мен беше уке, част от мен беше наге, а в същото време наблюдавах изпълнението. Процесите на атака, техника и изследване протичаха паралелно – имах решителността да нанеса един перфектен удар (шомен учи), да изпълня иккьо в перфектна форма и с перфектен тайминг, а в същото време да наблюдавам техниката, за да стигна до просветление. Как може да се определи една позиция? Позицията е състояние на статичността, как е възможно да съм в позиция когато не съм в позиция? как е възможно във всеки момент да съм в перфектната позиция когато по време на движение всеки един момент е толкова илюзорен, толкова непостоянен, толкова бързо убягващ. Тогава нещо ме накара да се пренеса няколко месеца напред във времето. Бях под красиво, разцъфнало вишнево дърво. В един миг повя мек пролетен вятър и нежните вишневи цветове се разлетяха, проблясвайки от светлината на яркото слънце. Времето спря. Всичко беше застинало, но вишневите цветчета все-още бяха перфектни. Те бяха перфектни независимо от времето и динамиката на вятъра. Те бяха перфектни във всеки момент. Те следваха ритъма на вятъра – перфектното наге и отразяваха всяко негово движение – перфектното уке. Тези малки, нежни цветове заемаха безупречна позиция във всеки един момент без да се стремят към никоя позиция.

Това беше истината, която търсех – няма позиция! Във всеки един момент перфектната позиция е липсата на статика (липсата на позиция). Във всеки един момент най-целесъобразното действие и неговото отражение са перфектните позиции на дадена техника. Плеснах два пъти с ръце и отворих очи. Ехото все-още отекваше в стаята докато поднасях благодарности с поклон за просветлението си.

На следващия ден бях решен да споделя това просветление със съмишлениците си от доджото. Работният ден беше към края си и залата започна да се изпълва с ентусиазирани айкидоки. След загрявката поисках от сенсей да ми даде възможността да покажа напрактика това, което ми беше изявено в медитацията ми. Поканих едни от трениращите да изпълни иккьо без партньор. Той застана в ханми но камае, пресъздаде точно движенията на иккьо и завърши в ханми но камае. После го поканих да дойде към мен. Той тръгна с плавен ход когато в един миг гласът ми рязко се изви и отекна пронизително „стоп!”. Бялото доги, което долавях с периферното си зрение застина. Оказа се, че неговата неподвижност беше изразена също в позицията ханми но камае. Поканих го да продължи отново и след секунда отново извиках „стоп!”. Той отново беше в ханми но камае. Оказа се, че той е в позиция дори когато не е в позиция. Тогава вече бях убеден и приех още по-дълбоко в себе си, че истината е да няма позиция, да няма статика, да няма дисбаланс, да няма мисъл. Целта на всяка истински стабилна позиция е да направи съзнанието ни спокойно езеро по време на буря и огледало на най-динамичното движение.

Погледнах моите съмишленици – айкидисти. Лицата им потрепваха, сенките им се движеха неестествено, част от светлината се загуби. Отворих очи – едната ми свещ беше догоряла. В стремежа си да открия истината бях прекарал няколко часа в медитация, в която мисълта ми прежива два дни. Медитация в медитация. Малката песъчинка мистериозно се беше завърнала на мястото си.