• darkblurbg
  • darkblurbg
  • darkblurbg

Корените на джодо

Автор Галин Симеонов   
 
Muso"Концентрирайте се върху това да бъдете човек, който не наранява другите.
В сърцето на Джо стои стрелата."


За да открием корените на Джодо в японските бойни изкуства, трябва да погледнем доста години назад в миналото. През втората половина на XV век Мусо Гоносуке Кацуйоши, ученик от Теншин Шоден Катори Шинто Рю, основава Мусо Шиндо Рю - школа, от която произлиза динамичното изкуство Джо Джуцу. Легендата разказва как Гоносуке бил единственият, който някога е побеждавал известния майстор на меча Миамото Мусаши. Някъде около 1605 година Гоносуке успява да надделее над Мусаши без да му причини сериозни наранявания.

Мусо Гоносуке, дълбоко променен след своя сблъсък с Мусаши и след като получава божествено видение на връх Хоман, създава предшественика на знаменитото изкуство на тоягата - Шинто (или Шиндо) Мусо Рю Джо Джуцу. Небесният път на тоягата. И преди времето на Гоносуке са съществували изкуства за бой с дървена тояга. Например учението Теншин Шоден Катори Шинто Рю използвало боджуцу техники с Рокушаку Бо (тояга, дълга 6 фута). В крайна сметка Джодо се превръща в могъщо изкуство, в което Джо се използва за бой срещу въоръжен с меч противник.

Самата историята започва така:
В края на 16 и началото на 17 век в Япония, когато дуелите до смърт били толкова обичайни, колкото сутрешното кафе в наши дни, двама гиганти се сблъскват в две последователни схватки, които ще се превърнат в легенда. Шимен Мусаши Но Ками Фудживара Но Геншин, известен повече като Миамото Мусаши, бил смятан за непобедим и приеман като най-великия майстор на меча, който някога е живял. Днес за него се говори като за Свещен покровител и владетел на меча и неговата книга Го Рин Но Шо (Ръкопис на Петте Пръстена) се споменава в почти всеки труд засягащ Кендо.

Роден през 1584 г., Мусаши убива своя първи противник в двубой когато е само на 13. Бие се в няколко войни, убива много опоненти докато достигне 50-годишна възраст, като през цялото време живее далеч от обществото и самоцелно преследва просвещение в Пътя на Меча. Известен е с това, че посвещава целия си живот на тази цел, пренебрегвайки всякаква женска компания или модни увлечения (дори набеждаван в немърливост по отношение на собствената хигиена). Говорело се и че носел меча със себе си през цялото време, дори в банята, така че никога да не може да бъде хванат неподготвен.

След като побеждава около 60 свои противника, започва да използва само дървени мечове с аргумента, че металните се чупят по време на бой. За ярък пример се посочва известната битка на остров, непосредствено преди която той издялква дървен меч от греблото на лодката и малко по-късно убива с него Сасаки Коджиро (наричан още Ганрю и смятан дори от самия Мусаши за най-талантливия боец с меч). В своите късни години той живее в пещера, приемайки единични ученици и описвайки своите спомени. Увличал се е и по други традиционни изкуства - бил е също и умел художник и скулптор.

Мусаши прекарал живота си като скитник и на практика бил самоук войн. За разлика от него, Мусо Гоносуке наблягал на официални и утвърдени учения. Обучавал се в няколко школи по буджуцу, от които получил официални разрешения за преподаване след като му били разкрити техните вътрешни тайни техники. Гоносуке бил също и шинтоистки свещенник и притежавал изключителен опит и майсторство в Бо Джуцу (изкуството за бой с дълга тояга Бо). Също като Мусаши останал непобеден в много дуели и битки, използвайки както Бо, така и меч.

Съгласно легендата, Гоносуке отишъл в Едо (днешно Токио) някъде между 1596 и 1614 година. Докато е там, той среща и се дуелира с Мусаши. Стилът на Мусаши бил известен като Нитен Ичи Рю и се отличавал с едновременното използване на два меча. Мусаши спечелил боя чрез приковаване на оръжието на Гоносуке между двата меча (кръстосан блок). Мусаши останал респектиран от начина, по който Гоносуке се представил в схватката и го оставил жив.

Унижен, Гоносуке прекарал години в търсене на начин да обърне изхода на двубоя и да победи Мусаши. Продължил да учи много изкуства, постоянно търсейки решение.

След няколко години обучение той се уединил за 37 дни в храм на остров Кюшу. Една нощ сънувал божествен пратеник, който се явил пред него в образа на дете и му казал да "опознае слънчевия сплит с помощта на обла пръчка". С това послание в съзнанието си, Гоносуке създал ново оръжие. Това била обикновена тояга, малко по-дълга от обикновен меч, но много по-къса от Бо. Тя имала и по-малък диаметър и не била заострена по краищата като Бо-то.

Гоносуке започнал да развива техники, които да бъдат използвани с новото оръжие. Заимствайки идеи от копието (Яри), алебардата (Нагината), дългата тояга (Бо) и меча (Тачи), той създал това, което по-късно станало известно като Джо Джуцу.

В края на краищата той потърсил Мусаши за реванш. Този път Гоносуке излязъл победител и станал известен като единственият, надделял над великия майстор на меча. На свой ред върнал жеста на Мусаши, като го оставил жив.

След този двубой репутацията на Гоносуке започнала да расте и той се превърнал в търсен учител. През това време продължил да усъвършенства своето изкуство, предавайки го и на своите ученици, които на свой ред го предали на техните.. През вековете постепенно били добавени други форми и оръжия и така се формирала завършена школа (рю).

Джо може да бъде използвано за удари като меч, за помитания като нагината, за мушкане като копие. За разлика от фиксирания еднопосочен захват при меча, при Джо могат да бъдат използвани и двата края и използваната Ма Ай (дистанция) може да варира в големи граници съобразно захвата, който сте избрали.

Скоростта и променливата Ма Ай превръщат Джо в страховито оръжие в ръцете на опитен майстор. Правилното отношение към практикуването на ката предполага стремеж към отпуснати движения и позиции и максимално фокусиране на енергията единствено в момента на удара. Това позволява постигане на максимална ефективност от движенията и пестене на енергията и също осигурява на практикуващия наличието на критичен резерв, който да бъде използван в случай, че нещо непредвидено възникне...

©David Deer 2002