• darkblurbg

Водачеството

Автор Джордж Ледиърд

Авторът е 6 дан айкидо, пряк ученик на Мицуги Саотоме сенсей; започва да се занимава с айкидо през 1976 г. и от 1989 г. е главен инструктор на Aikido Eastside в Белвю, Вашингтон.


Току-що научих новината, че Сугано сенсей е починал. Това е още един от преките ученици на Основателя на айкидо, чийто придобиван цял живот опит вече не е достъпен за нас. Тук, в Съединените щати, вече изгубихме А. Тохей, Тойода, Канай, а сега - и Сугано сенсей.
toheitoyodaKSsugano
От следвоенното поколение на учидешитата, които са се обучавали директно от Основателя, ни остават сенсеите Ямада, Чиба, Саотоме и Имаизуми.

Дълбочината на опита, която притежават тези учители, е наистина незаменима, но те са „застрашен вид”. Докато тези гиганти бавно си отиват един по един, не мога още веднъж да не се запитам, кой ще поеме нещата, когато тях вече няма да ги има.

И тук нямам предвид, кой ще ръководи различните организации, ще председателства изпитните комисии и т.н. Това е просто административна дейност. Говоря за това, кой ще поеме отговорността за предаването на изкуството на следващото поколение. Кой е в състояние да се нагърби с тази задача? Успя ли някой от тези учители да предаде нататък онова, което знае? Можете ли да погледнете техните последователи и да твърдите, че който е да е от тези сенсеи е успял да създаде ученици, които са поне толкова добри, колкото него? И ако не, защо не?

Според мен, много от нас – старшите ученици на тези големи фигури, които са тренирали при Основателя и след това са положили основите на растежа на айкидо извън Япония, се провалихме по отношение на нашите учители и на нашето изкуство. Ние пропиляхме времето, което ни беше дадено с тези хора, като се държахме така, все едно винаги ще има още една тренировка, още един семинар, още един шанс да научим онова, което те знаят. И сега вече ще има все по-малко такива шансове. А кой измежду нас може да се съизмери с тях?

Много се е изписало за пропуска, както на Основателя, така и на много от най-талантливите му ученици, да разработят систематична обучителна методология за преподаването на айкидо. Съгласен съм, че този пропуск съществува. Но, осъзнавайки проблема, чия беше отговорността той да бъде поправен? Веднъж осъзнал, че моят учител практикува айкидо на такова ниво, което той самият не може да опрости и обясни, чия беше задачата да се заеме с това?

Ако можем честно и безпристрастно да се вгледаме в това, което нашето поколение от инструктори е постигнало за 35-40 години практика, ще бъдем принудени да признаем, че нито един от нас не е толкова добър, колкото своя учител. След това мисля, че трябва наистина да се изправим пред горчивия факт, че не успяхме да си свършим работата. Можем да обвиним своите учители, че не са се справили добре, можем да се задоволим с извинения, основани на някакви „специални” качества или опит на учителите ни, с които никога не бихме могли да се съизмерим…

Придобихме навика да прехвърляме контрола върху нашия собствен път в айкидо върху старшите ни учители. Чакахме ги да организират събития, да провеждат семинари, да ни казват, какво искат ние да знаем… Ако те изглеждаха доволни, тогава и ние бяхме доволни, „стига сенсей да е щастлив”. Но поне някой от нас почувства ли, че наистина е усвоил онова, което правеха нашите учители? Ако действително се случеше да изпитаме такова чувство, продължавахме ли нататък, за да намерим следващия учител, който да ни изведе на по-високото ниво? Задоволявахме ли се просто да знаем повече от останалите трениращи в нашата организация за това, което учителите ни правеха, и отказахме ли се да бъдем поне толкова добри или дори по-добри от учителите?

Според мен бавното умиране, един по един, на учителите ни, е като звън на будилник за общността от старши преподаватели. Независимо от трагичния факт, че нашите учители си отиват, оттеглят и т.н., положителната страна е, че сега ние сме на ход. Вече не можем да обвиним никой друг за провалите си. Ако айкидо не успее да се съизмери с най-големите си върхове, вината е наша. Не можем да обвиним сенсеите, Хомбу, Кишомару, нито О Сенсей. Сега това е нашето изкуство и то е наша отговорност. Ако чувстваме, че не сме успели да достигнем своите учители, добре, какво ни спира да го направим? Инструментите, за да изведем нашето айкидо на следващия етап, са налице. Има много майстори на високо ниво, които напълно преработват своето айкидо, дори и след повече от 40 години практика.
Време е да започнем да се държим като водачи, каквито трябва да бъдем, за да можем да осигурим преминаването на айкидо в следващото поколение. Не смятам, че трябва да повече да чакаме нашия шихан да организира събития, да води семинари, да определя посоката на нашето обучение. Това трябва да правим самите ние. Трябва да се освободим из основи от цялата „стилова” или организационна безсмислица и да започнем да се подкрепяме взаимно като старши американски преподаватели. Взети заедно, ние имаме широк опит, който можем да споделим и да използваме. Имаме връзки с преподаватели извън изкуството, които могат да ни предложат някои от „липсващите парчета” от мозайката и така да ни помогнат да настигнем или дори да надминем своите учители.  Ако работим заедно и споделяме тези връзки, вместо ревниво да ги пазим като нещо, което ни дава предимство пред останалите, бихме могли да вкараме собственото си обучение в правилната писта и да изградим един много по-сполучлив modus operandi за следващото поколение.

Като гледам Икеда сенсей да пътува навсякъде и да организира междустилови семинари и семинари – „мостове” между различните организации, се питам, защо трябва да чакаме някой като него да прави това. Ние би трябвало да правим това! Не е необходимо да чакаме някой по-старши от нас да започне да променя нещата в положителна посока. Това е наша задача и трябва да се захванем с нея веднага.

Когато някой от титаните като Сугано сенсей си отиде, а хората започнат да се чудят, кой би могъл да заеме мястото му, това означава, че не сме си свършили добре работата. Нямам предвид, дали масата от трениращи ще приеме някой като бъдещ водач, а дали ние като бъдещи водачи чувстваме, че можем да обучим човек, който да заеме мястото му. Ако не сме сигурни в това, това означава, че традицията е прекъсната.

Повечето от нас вече доближават шейсетте. Имаме може би още 20 години, ако сме късметлии, за да предадем на следващите онова, което знаем. Ако при нашето вглеждане в себе си установим, че все още не сме се превърнали в онова, което бихме могли или би трябвало да бъдем, тогава имаме само тези 20 години, за да достигнем нужното ниво И СЪЩЕВРЕМЕННО да предадем познанията си на следващото поколение. Трябва да пристъпим напред и да се превърнем във водачите, каквито сме били обучавани да бъдем. Ако започнем веднага, може би ще бъдем готови за момента, когато повече няма да има учидеши, на които да се опираме, и ще бъдем оставени изцяло сами на себе си.

Всеки път, когато изгубим поредната скъпоценност като Сугано сенсей, върху нас пада още по-голяма отговорност. Трябва да се уверим, че ние сме достойни да я поемем и че след нас също ще има кой да я поеме. Ако все още не сме готови, тогава трябва да направим нещо по въпроса веднага, не по-късно. По-късно ще е прекалено късно.

Превод: Весела Кирова