Кеппан – кървавата клетва

Автор Дейв Лоури 

Дейв Лоури е писател и историк, специализирал в областта на традиционната японска култура. Той изучава японските модерни и класически военни дисциплини от 1968 г., в това число карате, айкидо, бо и кенджуцу. Статиите му се появяват в продължение на години в множество издания за бойни изкуства. Той е също така и изкусен калиграф. Сред книгите му се включват заглавия като: „Мечът и четката – духът на бойните изкуства” и „Есенна светкавица: обучението на един американски самурай”.

„Сега вече ще съставим нашата разбойническа шайка. Ще я наречем бандата на Том Сойер. Който иска да се присъедини към нея, трябва да положи клетва и да запише с кръв името си.”

Марк Твен, Приключенията на Хъкълбери Фин

Откакто Холивуд откри бойните изкуства като средство за привличане на повече зрители, аудиторията на телевизионните програми и на филмите е забавлявана с всякакви видове фантазьорски сценарии, включващи главен герой, който се стреми да бъде допуснат в тайна школа по бойни изкуства, задача, която той успява да изпълни едва след преодоляването на определен брой изпитания, доказващи неговата воля и решимост.

Винаги има период на въвеждане, по време на който той трябва да докаже, че е достоен за традицията, част от която се стреми да стане. Учителят винаги проявява нежелание да го обучава, изкуството винаги е невероятно тайно и неизвестно и така целият този процес обичайно е тайнствен и мъчен, драматичен и често пъти болезнен.

По отношение на повечето класически военни корю (системи на класически бойни изкуства, създадени преди началото на „модерния” период Мейджи (1868 г.))  истината е малко по-малко театрална. На първо място типичният кандидат в школа по определено бойно изкуство във феодалния период е бил, почти без изключения, член на самурайската, или военната, класа.

Хората, които не били воини – земеделците, търговците, занаятчиите – те нямали време да се занимават с изискващото много усилия и изтощаващо изучаване на воденето на битки и, разбира се, не биха имали причина да го правят. Невоенните бойни изкуства като карате, кунг-фу и т.н. на практика са нямали своето място в системата от бойни умения в Япония. Воденето на битки в тази страна по време на феодалния период се е считало за задача на професионалните военни. Те били наемани от феодалните владетели като редовна войска. Поради това е било в интерес на тези владетели (или даймьо) да имат сред васалите си учители по бойни изкуства. Преобладаващата част от бойните корю били прикрепени по един или друг начин към определен даймьо или към някоя силна военна фамилия.

Така че, ако вие сте младеж от самурайската класа на служба в, да кажем, дома на Сузуки, тогава вие автоматично ще отидете на военно обучение в рю-то (школата), която се намира под покровителството на клана Сузуки. Нямало е да ви бъде необходимо да седите няколко дни под дъжда и да чакате да бъде привлечено вниманието му или пък да се осакатите като знак, че сте бил приет.

Въпреки това в определени случаи дадено рю може да е било повече или по-малко независимо от господаря си. Дори и учителят да е бил от свитата на някой даймьо, той е можел да получи разрешението му да приема ученици по свое усмотрение. Когато кандидатът за ученик отивал при майстор, с когото нямал формална връзка, и искал да бъде приет в неговата школа, обикновено той е носел препоръчително писмо (или шокай). Шокай бил даван от човек, известен на учителя, на когото той имал доверие, и служел, за да удостовери характера и пригодността на бъдещия ученик. Дори и такова писмо да е било представено и прието, не е било необичайно ученикът да бъде отпратен по един или друг начин.

Майсторите в класическите военни рю са имали, разбира се, своите особености на характера, точно както и останалите от нас. И, ако се замислите за момент, човек, който е посветил повечето от часовете в живота си в изучаване на начините да съкрати живота на другите чрез насилие, може да се очаква да има чудатости в поведението. Тези мъже може да са били невъзприемчиви към желанията на някой нов ученик. Със сигурност всички са чували, под една или друга форма, историята за майстора, който приема един ученик, само за да му възложи след това задачите по готвенето и чистенето. Докато ученикът е зает с изпълнението на тази работа, майсторът незабелязано се приближава и го цапардосва с тояга, като това става винаги по различно време и той се опитва да го хване в момент на невнимание.

В края на историята ученикът разбира, че нарасналата осъзнатост, която е придобил чрез това обучение, сама по себе си е вид умение. Историята е хубава и вероятно има някакво основание в реални исторически факти. Истината е обаче, че воинът в ерата Сенгоку (периодът на „Воюващите държави”) е трябвало да придобие умения, които да го запазят жив на бойното поле, в битки, които е можело да възникнат по всяко време. За разлика от практикуващия дзен будизъм, който е можел да убие едно-две десетилетия в търсене на просветлението, воинът доста бързо се е нуждаел поне от въведение в практическата страна на изкуството на водене на бой. Така че обучението в съответното бойно изкуство в повечето случаи е започвало със самото приемане на ученика в рю-то.

При все това, преди началото на самото обучение е било обичайно от ученика да се изиска да подпише клетва за вярност към рю-то. Много е трудно да бъде пресъздадена сериозността, с която са били възприемани тези клетви. Днес живеем в свят, в който хората формално се заклеват да казват истината в съда и веднага след това изричат най-безобразни лъжи. Живеем във все по-материалистичен свят, в който идеята да се обречеш във вярност към по-висше създание (или дори, в случаите на брачни обети и др.под., един на друг)  в най-добрия случай се счита за отживелица. За да можем да разберем, колко сериозни са били онези клетви, на първо място трябва да си дадем сметка, че почти всички бойни рю са поддържали дълбоки и силни връзки с техни собствени божества, най-често будистки, а някои – с шинтоистки корен. Това били свръхестествените покровители на рю-то и всъщност на тях се давал обетът.

В някои рю тази клетва е била писмена и бъдещият член е трябвало да напише името си със собствената си кръв. Това е значението на думата кеппан: кървава клетва. Ученикът убождал пръста си или понякога вътрешната страна на ръката и подписвал клетвата с потеклата кръв. Самата клетва се нарича кишо или кишомон. Детайлите на тези клетви се различават в различните рю. Често те били тайни и точното им съдържание само по себе си било част от обета. Все пак една от тях, датираща от началото на 18 в., която многократно е била публикувана, вероятно е била широко разпространена. Кишомонът на школата по джуджуцу Шибукауа рю гласи: „Преди да получа вашето обучение, се заклевам, че без ваше съгласие няма да демонстрирам, нито да преподавам дори и най-малката подробност на никого, дори и на собственото си семейство. Ако с поведението си наруша тази клетва, съм решен да приема наказанията на всички богове на страната, както и гнева на великото божество на воините Хачиман.”

Във втори том на „Божеството и мечът” от Отаке Рисуке и покойния Дон Дрегер е публикувано копие на кишомона на Катори шинто рю. В него се забранява хазартът и прекарването на времето на „непочтени места”, както и „кръстосването на мечове” с членове на други школи, докато не бъдат присъдени съответни сертификати за придобити умения. В Катори рю този обет се дава под заплахата за отмъщение от Маришитен-сон, „Богинята на полярната звезда”, която е покровител също и на много от клоновете на Шинкаге рю. (Между другото, не всички бойни рю изисквали кървави клетви или дори даването на обети. Например в Шинкаге рю не се изисквало новият член да се закълне във вярност, тъй като се считало, че, ако характерът му е такъв, че приемането му в школата се обмисля, той би трябвало да е достоен за това и не би трябвало да има нужда от формално даване на обет за поведението му.)  

Следователно, клетвата, поемана от ученик в бойно рю по време на класическия период в Япония, била въпрос на залагане на собствената му душа. Това бил ритуал, приеман с убийствена сериозност. По никакъв начин това не е била обикновена формалност. Нито пък, и това е важно да се отбележи, тя е била задължително знак, че в този момент той се счита за член на школата. Дори и след подписването на клетвата, често е имало период, когато ученикът е бил проверяван, все още се е считало, че се обучава на изпитателен срок. Този срок се е наричал те ходоки или „вързани ръце”. Различните школи били много изобретателни в начините, по които подхождали към този въпрос. Можело е да обучават ученика само на отделни фрагменти от изкуството и то не задължително в определен ред. Жизнено важни учения били пропускани или били пресъздавани по такъв начин, че в тях не можел да бъде открит смисъл. Едва след като ученикът напълно заслужел доверието на майстора, той формално бил допускан в рю-то. В други случаи формалното допускане в школата било обозначавано с преподаването на някое на пръв поглед незначително умение.  В поне едно рю е имало част от етикета, която е била преподавана след придобиването на определено ниво на умения. Ритуалът не е бил сложен, нито „таен” в смисъл, че не изисквал някакви специални способности. Но той бил знак за останалите членове, че човекът, който го знае, е готов да бъде въведен в по-езотеричните части на изкуството.

Днешните ученици на модерното будо, особено онези с вкус към мистичното, както и тези, които мечтаят за по-високи стандарти в бойните изкуства, съжаляват за отпадането на кървавата клетва като изискване на започване на обучението в собствените им изкуства. Някои доджо имат вид клетвени декларации, които новите членове трябва да подпишат, макар и те да не са подплатени със заплахата за свръхестествено наказание, ако обещанията не бъдат спазени. Но, като оставим настрана проблемите, които могат да възникнат, ако хиляди бъдещи каратеки и айкидоки се заемат с кръвопускания в стил „направи си сам”, кървавата клетва в корю е показателна за начина, по които се е възприемало преподаването и обучението в класическите бойни изкуства, който съществено се различава от методите на разпространение на бойните изкуства днес.

По време на феодалния период в Япония бойните изкуства били предавани в по-голямата си част от човек на човек. Освен това майсторът си имал работа с доста отбрана група. Воинът е имал особен интерес към придобиването на уменията, които майсторът владеел. Той не бил склонен да „загуби интерес” или да се отдаде на други дейности, които изкушават модерния практикуващ. И така по нашите стандарти обучението е било доста интензивно. Клетвата символизирала именно тази дълбочина на посвещението.

Създателите на съвременното будо направили целенасочена промяна в този подход към практиката и обучението. Тъй като изкуства като карате или айкидо били предназначени да въздействат на обществото като цяло и не се ограничавали както старите корю само до една социална прослойка, ограничаването на членството е щяло да бъде контрапродуктивно. (Това все пак не означава, че ранните майстори по будо приемали всеки човек, който искал да бъде обучаван. Гичин Фунакоши ограничавал своите уроци по карате само до студенти и професионалисти като лекари и юристи, тъй като смятал, че те най-добре ще разберат философските принципи на изкуството му. Джигоро Кано изисквал от първоначалните членове на Кодокан да му се закълнат, че ще продължат да следват предписанията на неговото джудо през целия си живот.  Дори и след отварянето на доджото по айкидо на Морихей Уешиба за широката публика, той ограничавал своето преподаване само до хората, които според него си стрували усилията.)

Вместо да разчитат на отбрани, дълбоко отдадени хора, които да продължат техните изкуства, сенсеите позволили на много, много ученици да тренират с тях със съзнанието, че повечето от тези ученици никога няма да постигнат определено ниво на умения, преди да са се отказали. Това, което оставало за сенсеите, било пречистено ядро от ентусиасти с високи степени, които да поемат преподаването и ръководството, когато тяхното време дойде. При такъв подход изискването за даване на клетва не би било практично поради големия брой ученици. Освен това много ученици, особено тези, които нямали японски произход, не споделяли религиозните вярвания, които били разпространени в старите корю. Те не биха почувствали необходимост да почитат някакво божество, за което никога не са чували.

Сенсеят в модерното доджо може и да копнее за възстановяването на кървавата клетва, особено като вижда колко много ученици напускат или не успяват да проявят сериозен интерес към обучението си. Но в модерното будо отдадеността не може да бъде осигурена чрез кишомон или кеппан. В известен смисъл искреността на будоката е по-трудно да бъде доказана. От друга страна, с клетва или без, той трябва да се докаже точно по същия начин, както правели хората в корю поколения преди това – чрез непрекъсната, продължаваща през целия живот отдаденост на практиката.

Превод: Весела Кирова