Японският делови стил

Автор Ивайло Ботушаров   

У всеки народ съществува собствено разбиране за деловия стил в общуването. На запад хората или говорят истината или лъжат. Японците почти никога не лъжат, просто не им идва и на ум да Ви кажат истината. Японците никога не казват „не”, традициите им не допускат това и когато трябва да им се каже „не”, те не разбират и не слушат събеседника. В разговорите си японците всячески избягват думите ”не”, „не мога”, „не знам”, за тях те са буквално ругатни.

Възможно е да възникне следната ситуация - Вие звъните на японец и му казвате, че бихте искали да се срещнете с него в шест часа вечерта в прес-клуба. Ако той в отговор започне да Ви пита отново: „Ах, в шест ? Ах , в прес клуба?” и произнася нищо незначещи думи, следва веднага да кажете: „Впрочем, ако Ви е неудобно можем да поговорим и в друго време и на друго място.” И ето тук събеседникът Ви вместо „не ” с огромна радост ще каже „да” и ще се хване за първото предложение, което го устройва.

Японците използват този свой обичай да избягват думата „не” и в сферата на деловите отношения. Това абсолютно не съответства на представата на американците за деловитостта като прямост, откровеност и категоричност.

Нека да си представим, че американски търговец на обувки е на посещение в Япония, за да поръча партида сандали. Той разбира кой е водещият производител на дадената стока и установява контакт с него. Преди всичко той изразява своите препоръки, за това как да приспособи тези сандали към нуждите на американския потребител, например да се увеличи максималният размер на мъжките сандали от 38-ми на 44-ти номер или да се направи така, че каишките да не се промушват между пръстите на краката, а по друг начин.

Производителят на сандали разполага с напълно достатъчен вътрешен пазар и няма никаква сметка да променя технологията заради експортната поръчка. Но да отговори направо с „не” на предложението, за японеца е неприемливо. Той счита за нужно да прояви видим интерес и от името на своята компания кани американеца да се поразвлече малко. От начало канят госта на обяд в най-скъпия ресторант, после с него обикалят две три кабарета и завършват празненството в японски хотел. Щедростта на представителните разходи убеждава американския вносител, че японската фирма е изцяло заинтересована от сделката с него и още на другия ден пристъпва към преговори. Производителят на обувки е убеден, че няма да приеме поръчката, но предпочита да остави американецът да се досети сам за това. Японецът учтиво изслушва предложенията, но веднага след като американецът си отиде забравя за тях и записва разходите за миналата вечер като издръжка на производството.

Когато чуждестранният доставчик напомни за себе си го молят да изчака няколко дни и веднага забравят за него. Ако вносителят отново позвъни му съчиняват някаква небивалица, например че във фирмата има стачка или някое стихийно бетствие. Ако дори тогава американецът не разбира и не се отказва, го успокояват и му казват, че фабричните мостри от стоката току що са му били изпратени с куриер. Чакайки безплодно до вечерта той ще разбере, че изпратеният куриер е попаднал в авария/автомобилна катастрофа, мострите са изгорели заедно с колата и ще се наложи да почака още седмица, за да направят нови .

Купувачът в края на краищата губи търпение и отлита за Хонг Конг, за да сключи своята сделка там. А водещият японски производител на сандали, по този начин, блестящо завършва сложните преговори отказвайки поръчката без да произнесе думата „не”.

Вежливостта у японците прилича на нежно цвете, свиващо се при словесното общуване между хората. Това е породено преди всичко от стремежът на хората при всякакви контакти да пазят взаимно достойнството си; това е изкуството да се избягват ситуации способни да унизят някого.